Аз съм идиотоустойчив, или живия живот на живо на един в прекрасна възраст меринджей!

Аз съм идиотоустойчив и това го доказах днес. Нека ви разкажа за една малка част от моето ежедневие през последните седмици. Ще говоря с позивни, както са ни учили през последните години. (Пример от българския политически речник, който ни залива от медиите ежедневно: това са хора, без морал, без отговорности, без грижа за обществото. Няма да ги изреждам по именно, те знаят кои са)

С мен се свърза Клиент Х. Клиент Х иска да му направя предпечат и печат на три вида печатни рекламни материали. Бюджета е приемлив и аз се съгласих. Все пак това правя. Логично, след като имам рекламна агенция. Клиент Х поставя следните условия:

1. Предпечат
2. Печат на рекламните материали
3. Бюджет
4. Плащане до 10 дни след подписване на приемо-предавателен протокол и предаване на материалите.

Идилия. Какво по-добро от това някой да знае какво иска, какво дава и кога ще го получи. И за двете страни. (Тук е момента да изкажа своята благодарност към Клиент Х, който ми дава работа, за да мога да си плащам блога, и да пиша подобни простотии в него, да сипвам дизел на звяра на пътя – BMW и да ходя до карибите, малдивите, Перник, Сирия и други атрактивни дестинации на българските туристически агенции)

Клиент Х ангажира четирима служители от негова страна, които да ми дават необходимата информация, нужна за цялата ми дейност. Един ръководител проект и три трудолюбиви служителки.

И така…

ВСЕ ОЩЕ АЗ (НЕ) СЪМ ИДИОТОУСТОЙЧИВ!

Ден 1 – приемам поръчката и започвам работа по дизайна на печатните материали.

Ден 2 – трите трудолюбиви служителки (говорих за тях преди секунди) веднага ми изпращат на електронната поща необходимата информация за рекламните материали.

Ден 3, 4 и 5 – аз, като един (не) идиотоустойчив гражданин и „млад меринджей, който му е късно да се определя 24, а направо 37“ правя дизайн, предпечат, цветове, от къде ще минат ножовете, колко пиксела текста да е навътре и др. такива присъщи дейности на младите (така се чувствам сега, кво` ми се смеете) меринджейове в нашата мила татковина.

Ден 6 и 7 – договорил съм цените за печат с издателската къща с която работя. Удовлетворяват ме – цени, като за „37 определящи се“.

… и така се търкулват дните, когато след седмица и малко…

АЗ СЪМ ИДИОТОУСТОЙЧИВ, ВЕЧЕ!

Ден 8 – срещам за първи път през живота си с Ръководителя на проекта от Клиент Х. Говорим си пълни глупости, най-вече той, но и аз не оставам по-долу от него.

В края на разговора задавам въпрос: Имате ли някакви изисквания по проекта? Ако се сещате нещо допълнително – кажете? Така „ок“ ли са нещата?
Отговор: Аз съм правила цели ДВА подобни проекта, затова съм ръководител (в този момент видях как Аурата й се появи и две ангелчета пърхаха с крилца, Филип Котлър и беше кацнал на рамото и утвърдително кимаше с глава. Почуствах се нищожен, Филип Котлър човече!!!!!) Ами, това е за сега. Няма друго. Не се сещам за друго. Ц, не, довиждане.

(бел.авт. – почвам да се чувствам окрилен. Ще има пари, ще се харчат за ново жилище, нов автомобил, диамант за жената, даже два, ще й купя палто от норка, и чорапи от норка, и ушанка от норка. С една дума – дръж се свят, бах` ти мамата сега)

Ден 9 – изпращам дизайна на всички продукти по електронната поща на Клиент Х. Моите колеги го харесват, моята счетоводителка го харесва, трите служителки на Клиент Х го харесват, зам.управителя на Клиент Х го харесва, управителя на Клиент Х го харесва, две случайни баби на центъра на града го харесват, ръководителката на проекта – Ц, не го харесва. Ами сега, какво ще правим брат`че то ми?

Ден 9, втора половина – взимам телефона и почвам да звъня. Искам да чуя Ръководителя на проекта, какви са му забележките за да мога да ги направя и да продължавам. Не вдига, а телефона звъни. Пак не вдига. И пак, и пак. Мамка му, тя ми няма и двата мобилни, явно е ангажирана, ще вдигне по-късно. Не, не познах. Въобще не вдигна.

Ден 9, втората половина, малко преди да слагам кепенците на бакалията – обажда ми се една от трите служителки – Ръководителката на проекта иска ако можем да сложим „ей такава снимка, има в интернет“? Отказвам и твърдо заставам зад думите си – Не можем, виж, проекта се финансира от една Международна институция, това е важен проект, не можем да вземем снимка от интернет, ако не й притежаваме правата. И аз и Вие ще загазите, най – вече Вие.

Ден 10 – решавам, че съм твърдо по-голям капацитет от Ръководителя на проекта и взимам нещата в свои ръце. Отивам на среща със зам.управителя на Клиент Х и с една от трите служителки, така че, да няма разминаване в комуникацията. Ръководителят на проекта не присъства (тя живее в друго село и чат-пат идва, пък и защо ли?) По пътя срещам Веселин Маринов (това е наистина така, разминахме се на влизане в Клиент Х) и когато отидох при секретарката на зам.управителя, тя ме поглежда с въпросителен поглед и ме пита шепнешком: Веско да не е с теб? Не, аз съм за друго!

Влизам при зам.управителя с въпросната една служителка от трите и си казвам тезата. Всички са съгласни, това е дизайна, само ако мога да добавя това, и това и сме готови. Решено! Печатим.

Ден 11,12,13 и 14 – минават в печат. Казвам на печатаря – Пич, няма страшно, като преведат парите веднага ти плащам. Той се съгласява мълчешком, а аз отнасям доста ругатни от него на ум. Усетих го, по пяната която му изби през устата. Ама, какво пък, „младите меринджейчета трябва да търпят, дори и с телевизор да ги плашат“.

Ден 15 – взимам материалите, правя фактура, правя приемо-предавателен протокол и бегом към Клиент Х. Доставям и с влажен, тъжен поглед тип „котката от Шрек“ и по нисък от тревата питам трите девойки – Прощавайте, кога ще си получа парите?

Отговор: веднага, след като бъдат разписани фактурите и протоколите. В рамките на 24 часа.

… та чак на…

Ден 18 – получавам email: съжаляваме, но дали ще е възможно да опишете във фактурата, като забележка някъде, че този разход е за този проект с този договор? Няма проблеми – правя нова фактура и бегом към Клиент Х. Ръководителят на проекта го иска така.

Ден 19 – получавам email: съжаляваме, но дали ще е възможно приемо-предавателния протокол да е на специална бланка, наша – за конкретния проект? Няма проблеми – правя нов протокол и бегом към Клиент Х. Ръководителят на проекта го иска така.

Ден 20 – получавам email: съжаляваме, но дали ще е възможно текста във фактурата, касаещ разходът по този договор и проект да е някъде на централно място, защото там не се вижда, където е в момента. Не, не става – това ми е счетоводната програма, тя толкова си може. Ръководителят на проекта го иска така.

Ден 21 – получавам email: съжаляваме, но дали ще е възможно имената във фактурата и приемо-предавателния да не са на управителя на Клиент Х, а на Ръководителя на проекта. Няма проблеми – правя нова фактура и бегом към Клиент Х. Ръководителят на проекта го иска така.

Днес е ден 21. Днес установих, че аз съм идиотоустойчив! Защо Ви разказах тази иронична история, която е факт?

Защото клиента е Държавата, бюджета е 810 лв., а Ръководителя на проекта до ден днешен не ми е върнал обаждане и е просто един чиновник. И само толкова! Искам да отбележа, че трите служителки бяха наистина много съвестни и си свършиха работата перфектно, като ме улесниха максимално. Благодаря им от сърце.

Та идеята ми е следната – не става въпрос за дизайн, за печат и за каквото и да е, а става въпрос за липса на комуникация. От това страда бизнеса по цялата верига.

Затова въпросите „Кой предложи Пеевски“ или „Кой предложи тази госпожа за Ръководител на проекта“? са валидни за всеки политически субект в тази държава.

Така че, КОЙ?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.